"Скритият дар"

 

Любовта и лудостта


 
Някога, много отдавна, когато бил създаден светът, още преди да се появят хората, добродетелите и пороците се носели из въздуха и умирали от скука, чудейки се какво да правят. Един ден се събрали заедно, по-отегчени от всякога.
Изведнъж на Честността й хрумнало да поиграят на криеница. Всички харесали предложението й и Лудостта веднага извикала: „Искам аз да броя, аз!" Понеже никой не бил достатъчно откачен да търси Лудостта, всички вкупом се съгласили. Тя се облегнала на едно дърво и започнала да брои: „Едно, две, три..." През това време останалите хукнали да се крият.
Нежността се закачила на Луната, Предателството се скрило в купчина боклук. Симпатията се свила между облаците, а Страстта потънала чак в центъра на земята. Лъжата казала, че ще се скрие под камък, но се спотаила на дъното на езерото, а Алчността влязла в един чувал толкова навътре, че той се скъсал.
Лудостта продължавала да брои: „Седемдесет и девет, осемдесет, осемдесет и едно..." В този момент всички пороци и добродетели вече се били скрили — всички без Любовта. Поради своята нерешителност тя не можела да избере къде да се скрие. И това не бива да ни учудва, защото всички знаем колко ни е трудно да скрием любовта.
Лудостта брояла: „...деветдесет и пет, деветдесет и шест, деветдесет и седем..."
Когато тя стигнала до сто, Любовта скочила в близкия розов храст, а Лудостта се огледала и извикала: „Идвам, идвам!"
Когато се обърнала, тя намерила първо Мързела, защото той нямал никакво желание да се крие. После дошъл ред и на Нежността, която лесно можело да бъде забелязана върху Луната, на Лъжата от дъното на езерото, на Страстта в центъра на земята. Един по един Лудостта открила всички — без Любовта. И започнала да се отчайва, защото усилията й оставали напразни.
Ядосана на Любовта, Завистта прошепнала на Лудостта: „Хайде, остава ти само Любовта и тя се крие в розовия храст".
Лудостта грабнала една дървена вила и започнала да мушка с нея в розовия храст. Мушкала, мушкала, докато сърцераздирателен вик не я накарал да спре.
Любовта излязла от храста, криеща очите си с ръце. Между пръстите й се стичали две вадички кръв, които идвали от очите й.
— Какво направих! Какво направих! — извикала Лудостта. — Аз те ослепих! Как да поправя това?
—  Няма как. — отговорила Любовта. — Но можеш да станеш мой водач.
И така, от този ден нататък Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръка.



Из  „Скритият дар“,  Джериес Авад


2 коментара :

  1. Без думи съм, Дани... Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
  2. Мисля, че вече си обяснявам всичко:))) Страхотно е, Дани!

    ОтговорИзтриване

 

За блога

Добре дошли в Simplicité - дневник за лични мисли, преживявания, фотографии и рецепти.

Благодаря ви за проявения интерес! Приятно четене!




Контакти

Име

Имейл *

Съобщение *

Абонамент

Архив на блога